time.

sun__splooosh_by_tonarysgirl-d5svntvКачвах се по огрените от ранното слънце стълби бавно, а дървото скърцаше под тежестта ми. Прах полепна по гърлото ми още щом отворих вратата на тавана. Всичко бе както го бях оставила – подредено, самотно, потънало в забвение. От малкия прозорец се сипеше студена януарска светлина, падаща върху множеството отхвърлени и забравени неща от живота ми. Бавно свалих покривалото на голямото огледало, още по-тъмно от преди; отражението, което ме гледаше нямаше нищо общо с онова отпреди две години. Пламъкът в очите бе същият – само по него успях да разпозная себе си.
Вървях измежду старите си неща и вдишах застоялия въздух – въздухът от моето минало, което бях прибрала в малко чекмедже в съзнанието си и едва днес предпазливо надникнах в него.
Ето ги кожените фотоалбуми. До тях кутията с писма и картички от приятели. Няколко картини в рамки небрежно подпрени отстрани. Купчина книги с пожълтели страници и прашни ръбчета. И дневниците.
Наведох се и отворих първия, който ми попадна. Зачетох се в тези редове и имах чувството, че са писани от някого другиго, някога там, далеч. Усмивка. После насълзени очи. Носталгия. Радост. Симпатия. Любов. Много чувства се събудиха, докато напредвах по страниците. Чувства, които редом с написаното в страниците, бяха позабравени.
Изправих се и отворих малкия прозорец – свежият въздух бавно започна да нахлува в онази част от живота ми, която бях пренебрегнала за повече от две години. Навън малкото останал сняг се топеше под нежните ласки на лъчите – вода се стичаше от стария покрив и образуваше малки локви пред вратата.
Погледнах назад към тихото си убежище и се усмихнах. То ме бе чакало, въпреки моето отблъскване. Бе там за мен, дори когато нямах нужда от него. Бе пазило моята идентичност и принадлежност към света, без да осъзнавам това.
Запретнах ръкави, защото исках да го върна в ред. Да му вдъхна живот, да го преобразя и освежа с новото Аз, позагубило частици отпреди… Но набавило нови, моето Аз отново бе готово да лее смисъла си в редове и тези редове да влеят смисъл в живота му.

Posted in отлъчени мисли | 2 Коментари

home is where the heart is

Едва държеше очите си отворени. Поредната безсънна нощ, последвана от ранен полет, от нова дестинация… През тези два месеца бе обиколила толкова летища и градове, толкова неща бе видяла и преживяла, имаше чувството, че това нямаше да свърши никога. Любезните стюарди прекъснаха мислите и й дадоха шварц кафе, което тя не докосна – никъде другаде, освен в къщи не й харесваше кафето. Загледа се през малките мръсни прозорци докато се издигаха, главата й запулсира и ушите й запищяха както обикновено. Затвори очи и пое дълбоко въздух, както винаги правеше. Наоколо бе гробно мълчание заради ранният час и повечето от пътниците вече бяха задрямали. След няколко минути усети как мозъкът й свикна с височината и отвори очи.
Пред нея се разстла най-ясното и ярко синьо, което бе виждала в живота си. Затаи дъх и очите й потънаха – такъв цвят на земята не съществуваше. Летяха над скупчени бели облаци, лениво мърдайки в пространството – изглеждаха като захарен памук, огрети от ранните слънчеви лъчи. Някой сякаш бе рисувал с пастели по небето – розово, жълто, оранжево, червено; очите й не можеха да се наситят на красотата на цветовете. Тихата музика в ушите й я накара да се усмихне.
Това небе бе небето към къщи – пътят, по който най-сетне бе поела след дълго скитане по света. Не отлепи поглед от гледката навън, докато мислеше за отминалите дни – много искаше да потънат в забрава, други винаги щеше да помни, но единственото, което се бе гнездило в сърцето й през това време бе жаждата за вкъщи. Странствала бе много и бе разбрала какво значи „да не принадлежиш“ никъде. На някои места се бе чувствала добре, но душата й вечно плачеше за познатото и назад оставеното. Сега с всяка минута фибрите в тялото й оживяваха и пулсираха нетърпеливо; усети пробуждане на сетивата, които в чужбина бяха претъпени. Мислите й все по-вихрено се въртяха около всичко онова, което искаше да види. Да яде от храната, която познаваше. Да пие черното като нощта кафе. Да се разходи в парковете, да види познати лица, да чува собствената си реч навсякъде. Да се събуди и да види родните дървета, цветя; да вдиша от най-хубавият въздух – този на родината, на свободата.
Приземиха се плавно, а ако можеше най-добре да опише състоянието си – криле щяха да поникнат от гърба й от щастие. След множеството досадни процедури на познатото сиво летище, тя затъркаля зеленият си куфар към автоматичните врати. Когато се отвориха пред нея я лъхна миризмата на нейното, на истинското и сякаш лавина от камъни се изсипаха от сърцето й. Затича се напред към протегнатите ръце, искрените усмивки и сълзи, към нейният въздух и небе, към онова, от което по-хубаво нямаше – къщи.

Posted in разни истории | Вашият коментар

gloomy sunday.

дъждовна неделна сутрин. свобода и дълбоки глътки въздух.
забравено спокойствие пробужда се отвътре.
пролетта бавно настъпва и в природата, и в душата.
мислите разкъсват се като купеста облачност,
слънчев лъч се прокрадва и разтопява като злато.
студът бавно се оттегля, напуквайки леда в сърцето,
кръвта започва да бушува като река – неспирно, оглушително.
очите търсят небесата, търсят съприкосновение със звездите,
а душата иска да лети между пролетните капки гневен дъжд,
иска да лети и да пее своята песен след толкова време тишина.

Posted in отлъчени мисли | Вашият коментар

its.all.over.

Oчите й се пълнеха със сълзи, докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура. Тя тръгна след него, бавно и несигурно, давайки му преднина. Сърцето й ожесточено се блъскаше в гърдите, кръвта бучеше в ушите й и покриваше света с було от тишина. Вятърът зави яростно, донасяйки миризмата на парфюма му. Опита се да извика, но не можеше – гърлото й бе сухо и гласните й струни атрофирали.
Мозъкът й се покри с тънък лед, когато успя да осъзнае, че мъжът пред нея се стопи като призрак в забързаната тълпа. Стопи се и от нейния живот по същият начин – неусетно, като пясък между пръстите й, като остави далечно натрапчиво усещане за нереалност. Случило ли се бе всичко това или беше сън?
Хората около нея безмилостно я побутваха с лакти, а тя се остави да бъде поведена от безличната маса. Как можеха да продължават да вървят и дишат, като за нея светът бе спрял да се върти и всичко бе загубило мястото си?
Щрак. Нахлу спомен за виенско колело, захарен памук и зелените засмени очи. Щрак. Зоологическа градина и черната му коса, нехайно хвърчаща напосоки. Щрак. Целувка и лудостта, тръпнеща по кожата й. Щрак. Щрак. Щрак. Щрак.
Започна да тича, като се блъскаше в тълпата, бе подхвърляна като парцалена кукла. Коли свиреха с клаксоните си по нея, хора й подвикваха, махаха с ръце. Не можеше да издържи, спомените продължаваха да връхлитат като болезнен ураган. Един след друг, неспирно, все по-бързо, по-размазано, по-неясно, с всички емоции смесени в едно.
Спря запъхтяна в безлюден парк. Дъхът й излизаше на бели облачета, ръцете й напипаха мокрите страни. След силния световъртеж, дърветата и ръждясалите катерушки дойдоха на мястото си и застинаха. Организмът й бе адреналинова бомба, която бе избухнала и разхвърляла парченца от нея из целия град.
Усещаше как се разпада и как на всяка улица бе загубила парче от сърцето си, моменти от спомените си, сълзите си.
Седна на тревата и се почувства като странник в кожата си. Осъзна, че бе загубила всичко по калдъръма, тротоарите, светещите прозорци, тихите ъгли и шумящите дървета.
Градът пируваше с всичко нейно, а вятърът гротескно подмяташе съкровеното й. Усмивката, мечтите, плановете, надеждите литнаха с ледения полъх и потънаха в забвение.
На тревата остана една непозната, чиято душа бавно съхнеше като полюшващите се голи клони. Съхнеше и изтъняваше. Забравяше и чезнеше.
Вятърът продължи да танцува из градската шир и да пее из оголения парк, разхвърляйки нейната същност в пространството.

Posted in разни истории | Вашият коментар

пътешествие

Двайсети юли. Разгара на най-горещото лято. В пощенският клон нямаше никаква работа. Следобедът бе надвиснал лепкаво над уморения град, слънцето напичаше жарко плочите и асфалта, сухите дървета и храсти бяха добили болнав жълтеникав вид, замрелият въздух лепнеше по кожата и дрехите. Улиците бяха опразнени от пешаходци, всеки търсеше прохлада и сянка. Стоях зад гишето, почти опрял бузи в малкият вентилатор, тъй като пари за климатик нямаше. По дяволите, маранята на хоризонта бе като огън. От жегата чувствах мозъкът си подпухнал и се наливах с всичко газирано и студено, което намирах в стария хладилник.
Тогава го видях за пръв път – приведена, мършава фигурка, която бавно напредваше по тротоара. Подпирайки се на бастуна, издаваше една безнадеждност – дори отдалеч виждах как краката му треперят. Бе с дълги панталони, елек и сако и черно бомбе – бях сигурен, че тоя човек ще умре от инфаркт от жегата. Стигна до входа на клона и влезе, като свали шапката си. Изправих се усмихнат, както обикновено, но не спирах да се чудя как е издържал с тези дрехи на тридесет и седем градуса.
– Добър ден, господине, с какво мога да ви бъда полезен?
Погледна ме и се усмихна мило. Имаше мътни очи, старчески притворени и обагрени с бръчки. Седна на един стол и леко задъхан отговори след известно време.
– Добри момко, би ли ми подал една чаша вода? Навън определено можем да изпечем яйца на тротоара.
Докато сипвах от машината в ъгъла, осъзнах, че е добър момент да попитам за облеклото, но си замълчах. Приседнах до него, тъй като клиенти нямаше, а колегата ми се бе оттеглил за следобедна дрямка в канцеларията.
След като изпи на един дъх чашата, дядото се посъвзе и придоби едно любезно-отнесено изражение, което притежават възрастните. Мълчахме доста време, преди той да проговори:

– Млади момко, случайно да има писмо на мое име – Чарли Роджърс?
Скочих с готовност да свърша нещо полезно – списъкът бе по-малък от обикновено, около пет страници и набързо го прегледах.

– Няма, господине. Може да има забавяне и да дойде с късната поща. Или пък направо с утрешната.
– Да, да.. По мое време чакахме със седмици, сега всичко става по-бързо, така че няма проблеми да чакам. Благодаря за водата, момче и дано не пукнеш от жега в тая консерва! – усмихна се, изправи се, без да приеме помощта ми и потегли наобратно. Замислих се, че е симпатичен чудак и по някакъв начин ми бе харесал.

Оттогава бяха минали четири години и Чарли Роджърс не бе пропуснал ден да дойде до клона – точно в един и половина (след обедната ми почивка), се задаваше пълзейки по улицата. Дъжд, вятър, буря, мъгла, слънце, сняг – не пропускаше ден. Първоначално се задържаше само по десетина минути, колкото да отпочине, но с всеки път започна да удължава посещенията си. Чакаше търпеливо да свърша работа с клиентите, пиехме вода или кафе, като обсъждахме най-новото в бейзбола, политиката, квартала. На края на шестия месец чаках с нетърпение визитите на стареца – бяха моята глътка свеж въздух в придвидимото ежедневие. Имаше огромен запас от истории, които са ме докарвали до сълзи от смях. Бе такъв шегаджия, че всеки клиент излизаше с усмивка на уста. На първата година вече си имахме ритуал – носеше си очилата и вестниците, задържаше се около два, два часа и половина и си тръгваше малко преди краят на работното време. Нито веднъж не закъсня, не се оплака заради времето или парите, както правеха повечето пенсионери – просто влизаше и усмихнато питаше „Да има някое писъмце за мен там, Джери?”
Получаваше понякога поща от роднини, картички и малки колети, но не съм сигурен, че идваше за това. Сега като се замисля, не съм сигурен за нищо. Не говореше особено много за себе си – знаех къде е апартамента му, но не знаех с кого го споделя. Не казваше как прекарва дните си, само обясняваше, че в нашия офис трябвало да му вдигнат паметник на най-редовният посетител. Шефовете нямаха против присъствието му, колегите го обичаха – той бе като всеобщия любим чичо. Аз от своя страна споделях всичко с него – идея си нямах колко мъдрости ми бе предал стареца за времето, как ме бе вкарал нежно в правия път и бе пуснал идеята за женитба в главата ми. Съмнявам се, че щях да узрея без неговата намеса. Сега, ревизирайки тези четири години назад, осъзнавам, че той беше нещо като втори баща за мен. Най-добър приятел, който участваше съвсем небрежно в декорите на моя свят.

Затова когато преди една седмица не се появи се притесних. Бяхме зарити от работа, тъй като наближаваха коледните празници и всичко живо се бе юрнало да праща колети, картички и писма. Имаше огромна опашка от негодуващи, нервни хора и реших, че просто съм го изгубил в множеството или той сам е видял, че съм зает до козирката.
Но и на другият ден не дойде, което вече ме обезпокои. Казах на вечно спящият в канцеларията колега да ме смени и се затичах по заснежената улица. Знаех къде е кооперацията му и скоро се катерих по стълбите – но в кой апартамент беше? И дали вьобще живееше тук? Оглеждах дървеното стълбище и множеството врати, които се мъдреха по коридора, когато жена на средна възраст подозрително ме попита „Търсите ли нещо?”
– Да, здравейте… Не се притеснявайте, аз.. Търся Чарли Роджърс, той ми каза, че живее тук.. Аз, ъъ.. Аз съм негов приятел, работя долу в пощата.
– А, вие ли сте Джери? – лицето й се отпусна, но в следващия момент през него премина тъмна сянка. – Съжалявам да ви го кажа, но Чарли почина онзи ден през нощта.
Все едно ме блъсна камион. Не знам какво съм си мислел – сам знаех, че Чарли надхвърля седемдесет и пет и това е нормално за неговата възраст, но..
Седнах на стълбите. Но не бях готов за това, че той просто ще изчезне. Един ден просто няма да дойде и повече няма да го видя.
Жената съвсем се размекна и седна до мен. Имах чувството, че някой е доближил свещ до очите ми, а гърлото ми имаше пареща топка.
– Погребението ще бъде днес в пет следобед на централното гробище, Джери. Мисля, че ще искате да отидете.
Кимнах и се опитах да избърша сълзите си, но просто не можех. Минаха ми толкова моменти – дни, в които ме е хокал за твърдоглавието, моменти, в които е четял от вестника си и е прихвал в лудешки смях, как доволно сърбаше кафето си и закачаше всяка хубава жена. Ах, Чарли, отишъл си е.
– Вижте, вие сте били единственият му по-близък човек. Говореше за вас като за светец – всички в кооперацията знаехме за вас.. Чарли беше най-милият човек на света, но след като жена му почина, малко.. Е, как да ви кажа, малко превъртя.
„Превъртял? Та той бе най-трезво мислещият от всички!”  В погледът ми се прочете искреното недоумение и тя побърза да продължи.
– Не, не, не по този начин. Той бе сладкодумец и децата му го боготворяха, не му липсваха пари или внимание, но.. Когато преди четири години съпругата му почина, нещо в него се пречупи. Той отказа да приеме това за истина и казваше на всички, че тя е заминала на дълго пътешествие. Казваше, че ще чака тя да му пише и да му разкаже как прекарва. Той никога не заговори за нея в минало време, а просто казваше с усмивка „Роза пътува и гледа света, както винаги е мечтаела.”
– Ще чака да му пише… – гласът ми се пречупи и още сълзи рукнаха. По дяволите, ако Чарли ме видеше сега, щеше да се смее до откат.
– Да, Джери. – жената преглътна с усилие. – Оттогава всеки ден ходеше до пощата, чакаше да прочете нещо от нея и се връщаше умърлушен – казваше, че сигурно нямала време, или че тия в пощите били несретници. След това вие се сближихте и той приемаше липсата на новини от нея по-добре. Казваше „Е, сигурно е намерила някой симпатичен дърт французин да я поглези.. Нищо, аз ще чакам да ми пише.”
Затова бе идвал всеки ден. Затова дори да беше болен, бе идвал в офиса и бе чакал. С надежда, че камионите ще пристигнат и аз ще му кажа „Ето, Чарли, има нещо за теб!”
Сбогувах се с жената и безцелно вървях по улиците. Чувствах, че съм загубил част от семейството си. Часовете се изнизаха почти неусетно и макар сърцето ми да се свиваше болезнено, знаех, че трябва да отида.

На гробището се бе събрала неголяма група хора, млади и застаряващи около затворен ковчег. Приближих се страхливо с два карамфила в ръка и прочетох с бели мраморни букви името му. Студът сякаш се сгъсти около мен. Не чух нито дума от свещеника, нито обърнах внимание на по-късно разотиващите се хора. До мен бе застанала младолика жена, под чиито очи лъщяха сълзи като кристали. Гледаше ме въпросително и осъзнах, че трябва да се представя.
– Аз съм Джери от пощата. – гласът ми отново изневери и когато метнах карамфилите върху гладката повърхност на ковчега, сякаш частица от душата ми се откъсна.
– Аз съм Лидия Роджърс.. Толкова се радвам, че сте успели да дойдете. Съжалявам, че не успях да ви предупредя, но… – стисна устни, за да спре следващия наплив сълзи. – Вие сте му били такъв приятел.. Чувахме се всяка вечер и разказваше непрекъснато какво е видял и чул в офиса ви. Бе много щастлив.
Нямах какво да кажа. Постояхме още малко и тя започна да трепери от декемврийският хапещ студ.
– Госпожице Роджърс, мога ли да ви попитам кога е починала съпругата му?
Очите й отново рукнаха и тя едва отговори „Мама си отиде на двайсети юли преди четири години.”
Когато останах сам, в мислите ми изплува онзи горещ ден, празните улици и старецът с официални дрехи, който вървеше сам към пощата.
Тъжните му, любезни очи, които молят за чаша вода.
Прегърбената походка, бастунът и милото лице.
Стоях над гроба още дълго и плаках.
Дано сега с Роза сте заедно в пътешествието, Чарли.

Posted in отлъчени мисли | има 1 коментар

1192.

мълчанието беше твърде осезаемо. обикновено тя говореше, смееше се, f8f3f97c5448f835c709b5225eefd0b9-d51518lслушаше музика, правеше такава, вдигаше шум. тя беше шум. истинска лавина от емоции, която се изсипва чаровно. но струните на китарата й мълчаха от седмици. клавишите стояха почернели и самотни на безличната зимна светлина.
лешниковите очи бяха невзиращо вперени в бялата пустош навън, търсейки. но какво, чудех се.
стаята й бе вечно неспиращ хаос и бъркотия, а сега бе празна и студена без нейната енергия. сякаш ореола от малкото й тяло бе изгаснал.
стискаше изписаните си вежди неразбиращо и гледаше празните листове дълго време. загубила бе и гласа си – думите се трупат в съзнанието ми, казваше тя, но не мога да ги подредя и изразя. просто стоят там и се наслояват.
тънките й пръсти, създадени да се плъзгат по струните и да вибрират по тях, стояха отпуснати на бледото й лице. устните, които обичаха да се извиват по детски невинно, стояха застинали и някак мъртви; сухи и безизразни. бе забравила как да ги използва.
мяташе ръце над главата си, сякаш пъдеше нещо невидимо.
казваше, че вдъхновението й избягало през прозореца и му махаше да се върне. но то не искало и тя щяла да го чака, колкото трябва.
обърна красивата си глава на другата страна и една къдрица немирно се плъзна по бледата й буза. понечих да я махна, да я погаля, но тя се дръпна и се сви в одеалото като опарена.
махни се, каза, аз си чакам вдъхновението.

Posted in отлъчени мисли | има 1 коментар

How To Destroy Angels – Ice Age

Видео | Posted on by | Вашият коментар