Стоим и мислим във вечността. Мислим, че няма смисъл да го правим. Че колкото повече разсъждаваме, толкова повече проблемите стават световни, неразрешими и страшни. Но всъщност всичко е преходно и заменимо. Единственото страшно е смъртта, защото е непозната и никой не се е върнал оттам, за да разкаже как е. Всичко друго може да бъде поправено, забравено, изчистено, заличено. Хората не разбираме истинската си сила. Ние можем всичко – можем да избягаме, да избираме, да мечтаем, да сътворяваме, да носим щастие едни на други. Вместо това сме избрали да се мразим, да бъдем дребнави и стиснати, скучни и вгледани в пътя си като коне с капаци. Животът е за да се живее, както искаме. Парите са, за да се харчат. Всеки може да прави със себе си каквото реши за добре, щом се чувства добре. Твърде много се съдим помежду си, а твърде малко оценяваме добрите си качества. Страхуваме се да покажем истинската си същност на света, защото смятаме, че той ще ни присмее и стъпче. Няма такова нещо – всичко е в главите ни. Не трябва да се оставяме на по-нисшия да мачка самочувствието ни, да разваля спокойствието ни. Не трябва да се интересуваме кое е модерно, кое “харесват” всички – няма такова нещо. Всеки е различен и харесва нещо различно.
Всички сме вглъбени в страданията и болките си, не предприемаме стъпки към щастието и себеуважението. От мнението за самия себе си, идва и това на околните.
Разбираме твърде малко, но се правим, че знаем много повече. Не приемаме това, което е неименуемо – че природата е част от нас, много повече от нас, че ние не сме й господари. Не помагаме, когато трябва, не изслушваме, не се усмихваме. Не усещаме знаците, които света ни изпраща – не всичко е разум и логика, има толкова неща, които просто усещаме, но загърбваме от страх да не бъдем сметнати за луди.
Твърде малко обичаме другите, твърде много обичаме себе си. Прекалено забравяме кои сме и къде е мястото ни. В крайна сметка, ние сме просто едни малки хора.
Нека си живеем живота, както трябва. Парите, славата и властта нямат никакво значение. Те са нещо преходно, докато силния дух, красивите емоции и незабравимите спомени са нещото, което държи човеците истински живи.
Нека се излегнем на зелената трева, вгледаме се в синьото небе и жаркото слънце и се замислим… Заслужава ли си да бъдем това, което сме?
Заслужава ли си?
Най-нови
going on.
“Един от малкото слънчеви дни”, мисля си. Небето е наситено синьо, белязано с купести бели облаци и силно контрастира с наскоро цъфналите зелени дървета. Погледът ми блуждае, плъзга се невиждащо по сивкавата маса, която пъпли по улиците. Двойки, големи шумни компании, приятели, семейства, роднини. Цяла армия от съюзени един с друг хора срещу мен, крехка и сама. Очите им сякаш ме пробождат изпитателно, подигравателно, съжалително, надменно. Самотата ми не би могла да бъде по-явна. Първоначално вървя с гордо вдигната глава, но не издържам дълго на гледката. Всички те, щастливи и заедно, а аз напълно сама и изоствена, с оранжеви кецове и зелени слушалки.
Тъгата ме пробожда силно и кара корема ми да се върти. Гледам напосоки, с надежда да не виждам отражението си в хорските ириси, но не мога. Чувствам се като на подиум с ярка светлина в лицето, сякаш съм гола и разобличена пред света, сякаш хиляди ръце са вперени в мен обвинително. Вървя все по-бързо и броя плочките по земята. Само да не ги виждам. Звуците са заглушени от моята музика, но мислите ми се блъскат в стените на съзнанието ми, което по-късно ми донася силно главоболие. Усещам, че се задъхвам и не издържам на тази световна конспирация, че губя разсъдъка си. Ходя без посока, блъскам се в минувачите и главата ми пулсира дразнещо. Съвсем скоро виждам своето спасение и тичешком минавам познатите стъпала надолу, които ме отвеждат в паралелен свят, този на книгите. Там хора няма и въздъхвам успокоено. За части от секундата всички подозрителни чувства в мен се изпаряват, остава само вселенско спокойствие и обич. Галя книгите по гладките корици и изпъкналите гръбчета, наслаждавам се на мириса на страниците им и на хилядите букви, строени съвършено по тях. Сядам в един ъгъл, далеч от света и неговата заедност и се потапям в моето единствено спасение. Докато редовете се топят пред мен, дълбоко в себе си осъзнавам, че книгите са единственото, което ме предпазва от лудостта, че отвличат вниманието ми от болезнената реалност, че ги обичам и те ме обичат без усложнения и невъзможни ситуации. Минутите се нижат тихо и когато отново излизам в джунглата на заедността, държа притиснато до сърцето си ново томче, което ще спаси къс от душата ми. Вече хората около мен и тяхната конспирация не ми правят такова впечатление. Гледам ги безстрашно и събирам малкото си останали сили, за да продължавам да крача като свободен атом между всички тях. За да успея да прекрача прага си и най-накрая да отдъхна, да намеря покой от цялостта на човешките същества. Цялост, която ми липсва и ме убива всеки ден по малко. Знаейки, че само тя ми е останала, притискам книгата още по-силно до болезнено туптящото сърце, заравям поглед в безкрайната синева и продължавам.
колело.
Казват, веднъж научиш ли се да караш колело, никога не го забравяш. Винаги ми се е 
струвало разбираемо, защото единственото, което трябва да правиш е да въртиш педалите и да избираш посоката, в която ще ги въртиш. Нищо повече. Спомням си първите пъти, когато се учех – имах помощни колелца и кормилото ми непрекъснато се суетеше наляво-надясно в несигурните ми ръце. Постепенно разбрах, че всичко изисква много меки движения, колелцата бяха махнати и полетях из пловдивските алеи и улици.
Доставяше ми такова неописуемо удоволствие. Тези прости движения – баланс и въртене. Може би колелото ме грабна със своята липса на сложност. Може би просто защото беше едно от малкото неща, които усъвършенствах лесно.
Напоследък мислите ми все по-често се връщат в летните вечери по здрач, в които прехвърчах по вече празните улици, наслаждавах се на упойващия мирис на липа и дървета и често надничах в хорските прозорци. И не спирах да въртя ли, да въртя.
Връщам се назад, защото животът ми напоследък е точно като каране на колело, но без удоволствието. Изморително въртене на едно място, без определена посока, без баланс в действията. Усещам мислите и чувствата си като кола, която форсира безуспешно. Като стар компютър, който издъхва под тежестта на новите програми. Като, като, като… Колкото и да сравнявам, няма точно определение за състоянието ми. Единственото, което съзнанието ми прави особено старателно е да брои дните. Още петнайсет дни и за една седмица ще изчезна от малката си, сива утопия и ще се потопя в каталунският разкош на Барселона, ще снимам, ще слушам музика, няма да бъда аз.
Това е единственото, което ме подкрепя да въртя тези педали безсмислено и независимо, че издъхвам от сивота, продължавам.
my immortal.
Сиело стоеше на дървената пейка с олющена боя и наблюдаваше как все още голите дървеса се гърчеха под напора на вятъра. Едната й ръка нежно докосваше мократа трева, а очите й блуждаеха в измамно синьото небе. Слънцето блестеше с цялата си красота, макар че топлината му беше още пролетно слаба. От устните й се сипеха въздишки, които издаваха детските й страхове и мечти.
Днес тя правеше погребение. Погребение на чувства, които не трябваше да съществуват. Не бе редно да ги има. Щеше да ги зарови дълбоко, да ги закопае и никога повече да не помисли за тях. В съзнанието си чертаеше каква щеше да бъде надгробната плоча отгоре – “Защото не ги заслужаваше”, “Безсмислено болезнени”, “Болката е непосилна”. Идеи имаше много. Щеше да ги хвърли и тях в имагинерния гроб, който подготвяше за сърцето си.
Тя се бе изморила от фалшивата надежда, която я крепеше да се събужда. Не искаше да тръпне в очакване да го види, а след това да претърпи поредното поражение. Осъзнаваше, че той не е достоен за чувствата й, че той не ги заслужава и най-вероятно не отвръща на тях, но в същото време дълбоко в себе си знаеше, че за този човек би направила невъзможното. Всичките години, в които бе чела, гледала и слушала неща за любовта, се бе чудила защо хората правят такива неща за другия, прощават прекалено, поемат твърде тежки товари? Не ги разбираше, защото не бе обичала така. Сега знаеше. Знаеше, че за него би убила човек, би вървяла до края на света, би простила непростимото, би споделила последното, би направила всичко.
Сиело не бе глупава. Виждаше, че той е малко объркано дете, което не знае какво иска. Което не изпитва към нея нищо повече от симпатия и искрено приятелство. Което дете обаче е достатъчно капризно, за да си играе с чувствата й и да прави от чувствата й неразбираема вихрушка. Сиело не бе и търпелива. Бе всичко друго освен човек, който би седял кротко и търпял несгодите на несподелената любов. Затова в този прекрасен, пролетен ден тя реши да забрави.
Не е толкова трудно колкото казват всички. Да, трябва време – но за всичко е така.
Днес погребението ще бъде голямо. Ще бият камбани, ще има множество звуци, но липса на каквито и да било хора – защото ще бъде дълбоко в нейното съзнание, далеч от болезнената действителност. Ще поплаче известно време, след което ще затвори ковчега и ще го забрави.
Последните мисли, които позволи да плъзнат в нея за него бяха, че той вече е мъртъв за нея. Беше недописана страница, но затворена. Беше той, който тя повече не искаше да вижда и чува.
Дишането й стана по-равномерно и избърса сълзите си. Защо да ги пилее за човек, който не би направил същото за нея? Който не я оценява, не я разбира и уважава? Съжалявам, скъпи, помисли си Сиело.
Аз няма да бъда повече там за теб. Мен ме няма.
По-скоро теб вече те няма за мен.
Изправи се и с бавни стъпки се отдалечи от самотната пейка. Обърна се назад и помаха на невидимата надгробна плоча, която бе издигнала в памет на чувствата си. За последно.
След това решително закрачи напред. Към настоящето, бъдещето.
Към свободата. Към щастието.
fly away.
Рисувам с мислите си, пърхам в небето и се потапям безстрашно във водите, бездънни.
Мечтая. Оставам без дъх, не мога да наситя очите си. Виждам вътре в себе си, гледам целият свят тайно, отдалеч.
По миглите ми сипят се звезди, остават заключени там, може би завинаги.
Слънчеви лъчи потъват в ириса, присветват и се скриват. Чакат някой да ги преоткрие, да ги събуди.
С пръсти рисувам в небето, създавам шедьоври и красоти, които никой не вижда. Остават безименни, недовършени.
Не искам да мисля и опитвам се всичко да избутам. Но съзнанието всякак се бунтува. Побеждава ме позорно и оставям се в ръцете на незнайното, онова, което расте като малко дете в мен и набъбва с всеки ден, с всеки месец.
Безсилна съм и отдавам се на красотите и съвършенствата, които лъщят като бисери. в мен.
Усмихвам се. Усещам някак, че ги обичам.
един залез.
Двамата стояха на върха на стария блок. Небето бе цъфнало в бледорозово, искрящо като кварц. Слънцето бавно чезнеше зад високите жилищни сгради, тъй странни и причудливи.
Стояха на ръба на блока и клатеха краката си безгрижно. Горещият летен ден бе към края си – хората като мравки забързано пъплеха по прашните улици, колите свистяха по напуканите шосета, някъде в близката градинка лаеше куче. Въздухът още тежеше и лепнеше по кожата, но тук горе се вихреше нежен бриз, който си играеше с косите и дрехите им. Отиващото си слънце светеше право в очите им – но не парещо и болезнено, а милващо и замечтано. Около умиращoто жълто ядро се бе появил блед ореол, от който по небето се разсипваха като диаманти сини, червени, розови и бели пръски.
Тя вдигна поглед и съзря множество звезди, които лениво проблясваха на все още светлият небосвод. Времето сякаш бе пясък, хвърлен срещу вятъра – секундите и минутите се топяха неусетно. Скоро улиците се опразниха, слънцето се скри, но светът остана още някак светъл – появи се и лунният обръч, свенлив и несигурен.
Двамата бяха със слушалки в ушите – нейните лилави, неговите зелени. Бяха застанали един срещу друг, гледаха се, гледаха света и го попиваха със сетивата си. Наблюдаваха движенията на зелените листа по дърветата, на тревата, на розите в двора отдолу, които изглеждаха като малки червени пръски насред зеленината. Слушаха света, макар и с музика в ушите. Свързваха се с небето, изпращаха душите си към слънцето и звездите, хвърляха мислите и мечтите си във вечността. Очите им се срещаха, за да разкажат кой какво е видял. Стояха на едно и също място, но всеки виждаше различно. Не говореха, думите бяха излишни, погледите им казваха всичко.
Вдишаха и издишаха заедно, ръцете им постоянно се откъсваха и намираха отново. Неговите морскосини и нейните лешникови очи се кръстосваха и разказваха своите приказки. Скоро и музиката загуби своя смисъл и слушалките бяха свалени. Нощта бе настъпила с цялата си сила и величие – тишината бе нарушавана само от уютни звуци от хорските домове, небето бе наситено синьо, звездите светеха победоносно, а прозорците на блоковете блестяха като светулки. Двамата лежаха на неравните топли плочи и попиваха света. Гледаха се и бяха част от всичко. Всичко беше част от тях.
Часове по-късно, когато нощният хлад започна да се промъква, двамата за пръв път проговориха. Лениво се изправиха от своето убежище и погледнаха към потъналия в сън град – бяха останали само мъждукащите улични лампи.
Вървяха заедно надолу по мръсните, неизползвани стълби. Излязоха тихомълком от входа, който не познаваха и тръгнаха по празните улици заедно.
Отново бяха потънали в мълчание, защото двамата отдавна бяха открили, че има неописуема сила в това. Че понякога тишината казва много повече, че е много по-силна от всички думи на всички езици. Душите им бяха свързани, чуваха се една друга и се допълваха. Ръцете им бяха сплетени в знак на сплотеността, която бяха изградили с любов. Очите им не се откъсваха едни от други, защото виждаха своите светове в тях.
Виждаха, чуваха и усещаха своите светове в погледите на другия.
Знаеха мислите си както знаеха красивите извивки на телата си.
Бяха заедно, защото нищо друго нямаше значение. Нищо, освен залеза и розовото кварцово небе. Нищо, освен тъмната нощ и тишината.
Нищо освен тях двамата.
лице-мер-ие.
- Да бъдеш лицемерен, това е изкуство. – каза той, докато въртеше чашата за вино между масивните си пръсти. – Много го практикуват, малцина го владеят. Трябва да бъдеш безупречен актьор, безкомпромисен. Да подбираш правилните думи, жестове и погледи. Да приемаш всеки като враг, в чиято територия да проникнеш, но непосредством да пазиш своята. Никога да не бъдеш хванат на местопрестъплението, винаги да излизаш от конфликта с финес и девича невинност. Ти това не го владееш, драги приятелю.
Погледна надолу към яркочервеният килим ръчна изработка, върху който отчаяно се въргаляше вързаният с въжета мъж. – Трябва да знаеш кога да говориш и кога да мълчиш. – усмивка, разкриваща бели, леко криви зъби като на хищник. Погледна иронично към тиксото, залепено плътно за устата на другия. – Виж, поне засега добре се справяш. В повечето случаи хората пренебрегват основни правила и разкриват истинската си същност по крайно глупави начини. Първо златно правило на лицемерието – забравяш за себе си. Забравяш омраза, любов, жажда за мъст, желания, мечти. За да бъдеш истински артист, трябва да можеш да бъдеш над тези неща, да ги преодоляваш с лека ръка.
Той разклати чашата с нежно движение и червеното вино се заплиска в стъклените стени.
- Второ златно правило – никога не се привързвай към обекта на твоето лицемерие. Трябва да бъдеш способен по всяко време да извадиш томахавката и да я забиеш право в лицето му. Логично е, че ако имаш емоционална обвързаност с него, това ще бъде затруднено. Но съдейки по обрканият вид, едва ли разбираш за какво говоря. Ех, свещена простота…
Остави чашата на полираната повърхност на масата внимателно и бавно. Гласът му се бе променил, а очите сякаш бяха потъмнели. Мъжът на пода се задъха и от очите му потекоха сълзи, като нечленоразделните звуци не стихваха.
- Третото и последно правило, което аз винаги съм спазвал с особено голямо удоволствие – не оставяй свидетели. Лицемерието не е това, което е познато на малките деца, скучаещите домакини и селяните по пейките – лицемерието е онова, което движи света. Ти, драги, няма как да разбереш мащабността на последното, тъй като си поредната прашинка, появила се в слънчевия лъч, която съвсем скоро ще отлети към тъмнината. Лицемерието крепи света, откакто той светува. Властва над него и го покорява всеки божи ден. То ме е спасило тези дълги педесет години от необременени човешки индивиди като теб. – той се наведе към него и го лъхна силна миризма на ароматен, скъп парфюм. – То е погубило и безброй такива, които мислят, че са добри артисти. Ти не владееш изкуството, ти не познаваш даже и частица от него. Тъй като съм благородна натура, благоволих да споделя малко с теб, колкото да знаеш, че никога нямаше да ме победиш, защото аз и лицемерието сме навсякъде – душим във врата ти, надничаме в дома ти, играем със сина ти, може би дори чукаме жена ти, кой знае.
От масивната кафява кутия се появи Колт 45 калибър, който лъсна на дневната светлина.
- Лицемерието, драги, си служи с верни другари като този. Лицемерието ги обича, създава ги и безкрупулно ги използва. – мъжът се подпря небрежно, докато наблюдаваше излъсканата повърхност на оръжието. – Използва ги срещу тези, които злоупотребяват с него. Кажи ми, приятелю, къде е твоето място в системата? Не знаеш? Нямаш такова. Аз и лицемерието сме те поставили там, където е било нужно. Когато вече услугите ти са на привършване, на теб ти се предоставя единственият избор да напуснеш сцената. Ако решиш, че правилното решение е твърде екстравагантно за теб, лицемерието решава съдбата ти и почуква съдбовно на вратата – виж, геният Бетовен е надикнал в кухнята и е разбрал как се приготвя менюто всъщност. Ти си глупак. Пионка. Ти си там, където аз и моето лицемерие решат. Нечия друга пионка е тежестта на нечие друго лицемерие. И прочие, и прочие… Кръгът е много тесен и порочен.
Оръжието отново присветна на дневна светлина и звукът от куршумите разцепи тишината.
Червеното вино в чашата недоволно се заудря в стените на стъкления си затвор, а в слънчевият лъч, идващ от прозореца, лудешки се завъртяха хиляди прашинки.
безпаметност.
- Няма ли да я събудиш вече? – попита любопитно първият Ангел-хранител. 
- Не, трябва да види какво означава да бъдеш истински щастлив. – отговори му замислен втория.
- Но… Това е нереално, измамно, имагинерно, невъзможно!
- Именно.
Аз бях неотразимо красива. Пътувах с влакове из вечно зелени ливади, запознавах се с нови хора, откривах сродни души, не спирах да се смея. Нощувах в средновековни замъци, високи извънземни хотели, не спирах да снимам с хубавия си фотоапарат. Скачах с бънджи от скали и мостове, потапях се в студени планински езера, лагерувах край буен огън с близки приятели, свирех на китара и пеехме песни. Отново пътувах, отивах някъде другаде, разглеждах хиляди забележителности, изложби, театри, ходех по концерти, мюзикъли, срещах известни хора. Не спирах да пиша и да снимам. Плувах в кристалните води на морета и океани, излежавах се на бели плажни ивици с надвиснали палми, смеех се безспирно с голяма група непознати. Пишех в малка дървена къща със сламен покрив по средата на морската ширина. Бях по грандиозни коктейли с много важни хора, които се възхищаваха на изкуството ми. Срещах красиви мъже, само с усмивка вече бяха мои. Имах нереални сексуални подвизи навсякъде, по всяко време. Притежавах огромна библиотека, пълна с оригинали, в която се докосвах до неизчерпаемия извор на мъдрост и знание. Обикалях чужди държави, опознавах културата и бита им, непрекъснато бях в движение и познавах хиляди хора по света. Снимах, пишех, пишех, снимах. Обикалях световни книжарници, говорех множество езици и неспирно четях от някоя омачкана книга. Говорех с високопарни хора на всевъзможни философски теми, бях се докоснала до извора на вечното знание. Музата в мен цъфтеше като пролетен розов цвят, развиваше се и не ми оставяше дъх. Вечер обикалях най-невероятни клубове и заведения - цветните прожектори ме заслепяваха, музиката бучеше в ушите ми, бях част от нещо голямо. Описвах местата, които виждах и усещах.
Стоях на самотен връх, загледана в разноцветната долина, от която се носеше неповторимия дъх на природата. Слънцето залязваше и майчински галеше стръковете зелена трева, разлистилите се дървета, люляковите храсти. Лежах на топлата трева и дълго време чаках, за да видя звездите, които свенливо започнаха да присветват. Скоро небето бе като украсено от майстор художник, луната хвърляше бледата си светлина върху света. Имаше топъл ветрец, който разказваше историите си в короните на дърветата.
Потапях се в незнайни води, наблюдавах разноцветният морски свят, с розови корали, зелени и жълти водорасли, пълно с малки разноцветни рибки. Не спирах да се усмихвам. Дори там можех да дишам свободно.
В последствие срещнах мъжкият вариант на моето аз. Дълго време се въртяхме в кръг в близост до голямо езеро, около което дърветата бяха осветени с лампи, а в градината зад нас имаше блестящи фонтани и фигури. Гледахме се и осъзнах вселенски, че той е аз, аз съм той. Започнахме да пътуваме заедно и тогава осъзнах какво означава да бъдеш “едно цяло”.
Бях свободна,
бях опиянена,
бях целият свят.
Когато отворих очи, разбрах. Разбрах, че никога не ще бъда онова всичко, което бях почувствала. Разбрах, че съм най-нещастният човек на света.
сНежност.
Сиело стоеше до прозореца, тъмните й очи наблюдаваха сипещите се снежинки, които упорито трупаха бели купчини в двора, украсяваха дърветата и покривите. Мислите й ту хвърчаха неудържимо, ту сякаш замръзваха като висулки и се разбиваха на хиляди стъклени парченца. Остарявам, каза си. Може би звучеше абсурдно от нейните устни, но душата й го усещаше. Годината бе дошла до своя край така неусетно, дните се сипеха както снежинките навън и се стопяваха във вечността. Единствено спомените й бяха останали – дали искаше да помни всъщност? По-голямата част не. Бе преживяла множество крахове, от които белезите още стояха по нея. Без никой да я попита, грубо бе навлязла в грозния и неразбираем свят на възрастните. Те бяха глупави, бяха странни, с привичките и предразсъдъците си. Тя условно бе една от тях, но вътрешно тихо се усмихваше на шареното хлапе, което не спираше да й маха с ръка. Нямаше да го пусне да си отиде, каквото ще да стане.
Заигра се с косата си. Късата си коса. Толкова много промени бе направила със себе си, че на моменти в огледалото се чудеше кой я наблюдава от другата страна. Дали бе тя, в някаква паралелна несъществуваща реалност или новото й аз? Харесваше ли го?
Затвори очи и потъна в собствения си релефен, цветен свят. Мечтаеше тази година най-накрая да се стопи пред очите й, за да отвори обятия за нещо ново, различно. Надяваше се да открие това, което търси. През изминалите дни Сиело бе видяла, преживяла и почувствала много, но сякаш горчилката се бе загнездила в сърцето й. Искаше й се да протегне ръце към небето и тайно да се помоли на когото е там някъде. Но за какво? Думите секваха угнетени и засрамени в съзнанието й. Като погледнеше реално, една различна цифра, нова година, не променя нещата. А когато надникнеше в онези части на мислите си, в които вярваше в късмета, случайностите, малките зелени човечета, съдбата, знаеше, че тази нова година ще й донесе ново лице, ново амплоа. С всеки е така, колкото и да се старае да докаже противното.
Замисли се какво ще празнува вечерта – отиването на един непоносим период или идването на нов, по-добър? Или и двете? Или просто празнува за надеждата да дойде нещо по-хубаво? Няма отговор.
Следва въздишка, в която има твърде много скрити неща. Тя става и се отдалечава от прозореца. Решава, че е крайно време да спре да мисли, а да се връща в “света на възрастните”, където я чакаха множество задължения. Вдига рамене примирително и изтрива от съзнанието си всичко онова, което я тревожи и разсейва.
Както всеки друг възрастен прави.
годишнина.
Ето че блогът ми е станал на една годинка. Като се замисля, че повечето ми други интернет дневници биват изтривани още на шестия месец, още повече си харесвам този. Защо ги триех? Защото чувствах, че никой не се интересува от поредният блог с обикновени драматични или детински писания вътре, че на хората им е втръснало да четат нечии други проблеми и мисли. Имам и много силно доказателство – блогът ми за зодиите (http://pisnamiii.wordpress.com) има 50 000 преглеждания, много коментари и като цяло доста активно посещение. А този, който е много по-личен и смислен, едва събира 2000 влизания. Хората в нашето време не се интересуват толкова много от чуждото лично, никой не се интересува от другия, а иска да чете нещо по някакъв начин свързано със себе си. Затова се отказвах – защото никой не четеше старите блогове и постове, ала в един момент се замислих – аз да не пиша за хората?! Не, аз пиша за себе си и мнението ми се обърна на 180 градуса. За това “Невидимо дете” все още функционира и нямам намерение да го изтривам от лицето на интернета в скоро време. В крайна сметка, тук влизат само мои скъпи хора и приятели, които наистина обичат да четат моите драсканици, а това е най-голямото признание за един малък, смотан блогър. Много често сядам и искам да напиша някой комерсиализъм, който веднага ще получи множество коментари, опозиции, но винаги нещо ме спира – защо да осквернявам тази светла моя страница с неща, които всеки други би могъл да напише? Нека да си стои, леко прашасала и ръждясала, но винаги там за хората, които искат да надникнат в душата ми. Е, няма как да не пожелая весели празници, макар че коледното настроение сигурно съм си го оставила в хладилника. И поздрав с едно парче, което никога няма да ми омръзне и винаги ще е музикален образ на мен и моята чувственост.
